С настъпването на нощта той изпада в паника. Приготвя си кана кафе и започва да цъка дистанционното на телевизора. Взима студен душ. Разхожда се, за да не заспи. Не че не му се спи. Но не знае къде ще се събуди, ще се събуди ли въобще и няма ли нощните кошмари да се окажат реалност.
Лунатиците, тоест хората, които се разхождат насън, или по научному - сомнамбули (от латинското от лат. somnus - сън и ambulo - разходка), са известни от дълбока древност. Първото свидетелство за това необичайно явление се отнася към времената на Шумерското царство, където някаква принцеса не можела да се омъжи, тъй като имала навика да броди в лунните нощи по покрива на двореца и да застава в опасна близост на края. По някое време тя се отправяла с царствена стъпка към спалнята си, а на сутринта не си спомняла нищо.
Подобни истории може да се намерят и на древноегипетските папируси, и в римските анали, и в произведенията на гръцките автори. А в средновековна Европа нещастните лунатици се стремяли да запазят недостатъка си в тайна заради инквизицията, която ги обявявала за обсебени от нечисти духове и ги пращала на кладата.
Чак в XVII век, когато нравите поомекнали, сомнамбулизмът престанал да се смята за нещо греховно и такива случаи започнали да се описват в хрониките.
Една от най-известните истории била тази на обущаря Ерхелио Мандрес. При пълнолуние той се покатервал на покрива на някоя катедрала и с часове пеел на някакъв непознат за испанците език. Неговото пеене било толкова омайно, че дори църковните деятели дълго не се решавали да лепнат на Ерхелио клеймо еретик. Славата му се разнесла бързо и от цяла Испания се стичали туристи да послушат прекрасните му серенади. Но на слушателите им се налагало да будуват - през деня обущарят не само че не можел да пее, поради пълно отсъствие на глас и музикален слух, но и отричал категорично своята съпричастност към нощните концерти. Своята „кариера" певецът-лунатик приключил трагично: веднъж някой от тълпата зяпачи извикал рязко, той се сепнал, събудил се и полетял надолу.
