На едно малко островче насред морето живеели Любовта, Тъгата, Радостта и много други чувства. Един ден жителите получили вест, че техният дом скоро ще потъне и трябва незабавно да го напуснат.
Като узнали лошата новина всички си направили лодки и се приготвили за отплаване. Но на Любовта не ѝ се вярвало, че островът ще потъне и до последно отказвала да си тръгне.
Тя осъзнала какво се случва, чак когато водата започнала да приижда. Тогава се изплашила и пожелала да си тръгне заедно с някое от другите чувства. Първо пред очите ѝ се изпречила Алчността и Любовта я помолила за помощ.
- Не мога да те кача на лодката си. Тя е пълна със злато и няма място - отказала Алчността.
В този момент Любовта зърнала Суетата, която тъмно се готвела да потегли. Опитала да отплава с нея, но тя също възразила:
- Няма как да те взема с мен. Ти си цялата в кал, ще изцапаш и мен, и лодката. Потърси помощ от друг!
Радостта също минала покрай Любовта, но тя била в такава еуфория, че изобщо не искала и да чуе за чуждите проблеми. Тъгата от своя страна пък била потънала в скръб и също отплавала, без да чуе молбите на Любовта.
Тогава Любовта съвсем изгубила надежда. Малко преди островът съвсем да потъне, тя чула непознат глас да я вика:
- Скачай в моята лодка, Любов! При мен има място.
Любовта скочила при странника, без дори да го пита кой е. Когато стигнали до брега, непознатият оставил Любовта и отново отплавал. Тогава Любовта се сетила, че не успяла да му благодари. За неин късмет Мъдростта също била на брега и тя я попитала:
- Знаеш ли кой беше този странник, който ми помогна?
- Разбира се. Това беше Времето - отговорила Мъдростта.
- Но защо точно то? - учудила се Любовта.
- Защото само Времето може да оцени Любовта! -отвърнала Мъдростта.
