Часовникът спря в същия час и минута

Помня още от ранно детство дядо си с часовника на ръката му. Как грижовно го пазеше от мен и братовчед ми(все пак бяхме деца и много го искахме). Нямаше ден, в който той да е без него.

След смъртта му( 1997г.), баба ми започна да го носи. Този часовник беше механичен и само от движенията на ръката работеше. Аз, братовчед ми и баба вярвахме, че с този часовник дядо винаги ще е с нея.

В края на 2010г. баба ми се разболя много лошо и се наложи да я взема при мен в града да я гледам. В първия ден от пристигането ни, братовчед ми дойде вечерта да я види и заедно решихме той да вземе часовника за да не спре.

Трябваше да поддържаме механизма до момента, в който баба се оправи и може да продължи да го носи.
Независимо, че бях с бебе в ръцете си и съвсем сама, аз правех всичко възможно да съчетавам грижите си и за двете.

Давах и лекарствата, биех инсулина й, сменях памперси и на двете, хранех ги с лъжичка една след друга, къпах ги, преобличах ги и още ред от тези необходими грижи. На петия ден започнах да виждам подобрение в състоянието й.

Толкова щастлива бях, че започнах да се обаждам на всички роднини и да им казвам как всичко ще се оправи. На следващата сутрин всичко се обърна на опаки. Влоши се. Обадих се на 112 да изпратят линейка.

Когато лекарите я погледнаха казаха, че няма смисъл да я взимат в болницата и да се подготвя за най лошото. По-добре било да си отиде у нас. Изпаднах в ужас и паника. Разбраха, че в другата стая има малко дете, а аз съм съвсем сама.

Казаха, че ще я вземат и закарат в Окръжна болница. След един час мъки по телефона за да разбера в коя стая е( все пак ми казаха, че ще е в окръжна болница) разбрах, че баба ми е била на легло някъде по коридорите в терапията, защото нямало свободни стаи.

Оставили са жената в този декемврийски студен ден в коридор в друга болница като куче. Обадих се на братовчед ми и му разказах всичко. Помолих го да се освободи от работа за да я доведе у нас и помогне с грижите поне за него ден. Така и стана.

След още два дена пак започна да се подобрява. Видях я да отива до коридора сама(от леглото и е на 3 метра). Не знам от къде тази сила в нея. Невероятна жена.

Развълнувах се и даже закачливо й се скарах, че не ме е извикала да и помогна. Всичко беше хубаво. Смяхме се и пак ми разказваше истории от годините с дядо. Така беше следващия и по-следващия ден докато вечерта не изпадна в безсъзнание.

Тези два дни, в които все едно спеше, не чух дума и не видях усмивката й, няма да ви разказвам какво е било. На 20.12.2010г.(Игнажден) в 8.20ч. сутринта отвори очите и извика силно името на майка ми, след което издъхна.

Не исках да повярвам, че това е края. Чак след около 20 мин. осъзнах, че е време да съобщя на всички. Първо звъннах на братовчед си. Отвърна ми, че след малко са при мен( той и семейството му ). Знаел е че нещо не е наред.

Попитах го как така си знаел, а той ми каза "Часовника спря на 8.20ч.. Не е нормално да спре.". Тръпки ме побиха при тези думи. Нищо не му казах. Нито часа в който е починала, нито минутите.

Изчаках да дойде и да погледна сама часовника за да се уверя, че е така. Питах се, питах него, питах майка, как е възможно да спре този часовник в него час и минута след толкова години?

За всички нас това ще си остане като знак от нея или дядо.