Луната е единствения естествен спътник на планетата Земя. Това гласи официалната научна хипотеза - или поне гласеше доскоро. Екип от учени от Университета на Калифорния „Санта Круз“ не са съвсем съгласни с наложилото се схващане.
Дори и без помощта на специални телескопи се вижда, че лунната повърхност е набраздена от десетки хиляди кратери. Някои от тези кратери достигат дълбочини по-големи от 1 километър.
Дълги години учените изказват твърдението, че те са образувани в следствие на милионни години сблъсъци с метеорити, а липсата на атмосфера и геологична активност е запазила в отлично състояние следите от тези сблъсъци.
Професор Ерик Аспхоуг и екипът му обаче имат друго обяснение. Според учените Земята е имала не една, а две Луни. Втората Луна е била значително по-малка от тази, която виждаме всяка вечер в небето. Но и вторият спътник е обикалял със същата скорост и на същото разстояние като „по-голямата си сестра“.
Според учените този небесен танц е продължил в продължение на няколко милиона години. В последствие гравитацията на по-голямата от двете луни бавно е привлякла по-малкия сателит. Те са се доближили, сблъскали и в последствие слели една с друга.
Доказателство за смелата си хипотеза екипът на проф. Аспхоуг намира в наличието на планини на Луната. По думите на професора: „Планините се образуват в следствие на сблъсъка на тектонични плочи. Това няма как да стане на Луната, защото тя не е геологично активна. Единственото обяснение е сблъсък с друг космически обект, достатъчно активен за да измени повърхността на естествения земен спътник“.
Теорията на американците от Университета в Санта Круз в известна степен се застъпва с теорията на учените от Харвард. В края на 2012 година екипът на д-р Сара Стюарт и Матижа Чък предложи революционна теория за произхода на Луната.
Според тяхната Теория на гигантския сблъсък Луната се е появила в следствие на сблъсък между младата Земя, още в полуразтопено състояние, с друга протопланета, с големината на Марс.
