Летният въздух беще наситен с ароматите на живота. Бях на парти в Ийст Ориндж, Ню Джърси, по покана на семейство, посещаващо църквата ни. От сутерена, където моите приятели танцуваха на хитове от 70-те, долиташе смях.
Макар да бях заобиколена от близки, се почувствах самотно. Размъкнатите ми дънки и памучната тениска с дълги ръкави не можеха да се сравнят със стилните дрехи и прически на приятелките ми. Никой не ме покани да танцувам. Знаех, че непопулярността ми се дължеше отчасти на старомодната външност. Но когато се опитвах да обясня да приятелите си, че родителите ми не ми позволяват да нося по-модерни дрехи или да ходя с по-модна прическа, те просто не ми вярваха.
„Ти просто не искаш да изглеждаш добре! ”- казаха ми веднъж. „Ако пооправиш малко външния си вид, хората със сигурност ще те харесват повече.”
Понякога се чувствах отблъсната от по-голяма част от приятелите си. Понякога се чудех дали Бог ме обича и дали не ме е изоставил.
На връщане от училище често зяпах витрините, обсипани с прекрасни дрехи, но родителите ми настояваха, че носенето на хубави дрехи е безсмислено. Нито ми разрешаваха да „се показвам”, нито да си направя някаква прическа, макар че така приличах повече на момче, отколкото на момиче.
По онова време бях на 16 години и се чувствах така изоставена, че накрая направих немислимото. Разказах на приятелите си за насилието, на което бях подложена от родителите си и за юмруците, които понасях от баща си. Надявах се, че като видят какъв е животът ми, ще изпитат състрадание и съчувствие.
Но баща ми беше църковен настоятел, а майка ми помагаше в многото църковни комитети. Вместо разбиране предизвиках гняв и обиди.
„Как смееш да говориш така за родителите си! ” - избухна моя приятелка, след като й казах, че семейството ми едва дочаква да излезе от църквата, за да започне да критикува на воля останалите.
Знам, че не е хубаво да се говори така за родителите, но веднъж баща ми беше толкова ядосан, че изтръгна вратата на банята и я запокити по майка ми. Моята отговорност беше да запазя мълчание и да не споменавам как са ме били и са крещяли по мен още преди да проходя.
Израснала съм в малък град, където е относително безопасно да ходиш по тъмно и макар че никога не бях ходила в Йист Ориндж, престанах да наблюдавам приятелите си как танцуват и си тръгнах. А и на кого ли му пукаше за мен?
Продължих по празните безлюдни улици, но осъзнах, че ако се отдалеча прекалено много от къщата, в която се провеждаше партито, нямаше да мога да се ориентирам. Върнах се назад, а свитата на кълбо топка от гняв и огорчение продължаваше да расте.
Вместо да влезна вътре, аз седнах на външните стълби и колкото повече мислех, толкова по-самотно ми ставаше. Когато пророних и първите сълзи, не ги избърсах.
Внезапно бях изправена за косата и в отблясъка на светлината видях нож, малко преди да се насочи плавно към мен.
„Ела с мен, момиче! ”- извика момче, около 2 години по-голямо от мен, гледащо ме със студените си очи.
Всичките години, прекарани да се защитавам от баща ми, ме накараха да извикам „Не! ”, но момчето ме блъсна силно, при което се приземих в розовите храсти. Накара ме да го последвам надолу по тъмната улица.
Бях толкова изплашена, че треперех от глава до пети. Не знаех какво иска от мен, но бях сигурна, че ако го оставя да ме води, можеше въобще да не се върна. Трябваше да направя нещо и то бързо.
Затворих очи и изрекох кратка молитва, но усетих как тя достигна до Бог. „Моля те, Боже, помогни ми! ” казах наум и със все още затворени очи се отскубнах от нападателя си. Скочих колкото се може по-надалеч в полунаведено положение на тялото.
Изчаках малко да спрат ударите на сърцето ми и погледнах. Осъзнах, че не се чува никакъв звук и премигнах.
Когато изпращах отчаяната си молитва, бях на поне 50 фута от предната веранда, а сега се намирах толкова близо, че можех да докосна стълбите. Момчето, което ме беше нападнало, го нямаше.
Тамън започвах да се чудя дали не съм си въобразила нападението, когато усетих болката в ръката си, причинена от падането в розите. Именно болката отвори раната на самотата, която бях почувствала, отвръщайки се от Него и осъзнах, че това ме беше направило сляпа за небесните спасители, които са били винаги с мен.
Имаше само един начин да съм прескочила почти 50 фута във въздуха и една единствена причина да успея да избягам от нападателя си. В отговор на молитвата ми Бог ми беше изпратил ангел, който ме е пренесъл и е отпратил момчето, което ме беше нападнало.
Сега знаех, че даже и родителите ми да не ме обичат, даже и приятелите да не ми вярват, Бог е този, който го е грижа за мен. Той е могъл да ме види и чуе, и ме обича, и ми вярва.
Крис Ериксън е фрийлендър - писателка от 1981. Горната история е извадка от книгата „После се появи ангел: вестоносец на избавлението” на Джули Хийт.
