Нощният ангел: една истинска ангелска история

Нощният ангел: една истинска ангелска история

Летният въздух беще наситен с ароматите на живота. Бях на парти в Ийст Ориндж, Ню Джърси, по покана на семейство, посещаващо църквата ни. От сутерена, където моите приятели танцуваха на хитове от 70-те, долиташе смях.

Макар да бях заобиколена от близки, се почувствах самотно. Размъкнатите ми дънки и памучната тениска с дълги ръкави не можеха да се сравнят със стилните дрехи и прически на приятелките ми. Никой не ме покани да танцувам. Знаех, че непопулярността ми се дължеше отчасти на старомодната външност. Но когато се опитвах да обясня да приятелите си, че родителите ми не ми позволяват да нося по-модерни дрехи или да ходя с по-модна прическа, те просто не ми вярваха.

„Ти просто не искаш да изглеждаш добре! ”- казаха ми веднъж. „Ако пооправиш малко външния си вид, хората със сигурност ще те харесват повече.”

Понякога се чувствах отблъсната от по-голяма част от приятелите си. Понякога се чудех дали Бог ме обича и дали не ме е изоставил.

На връщане от училище често зяпах витрините, обсипани с прекрасни дрехи, но родителите ми настояваха, че носенето на хубави дрехи е безсмислено. Нито ми разрешаваха да „се показвам”, нито да си направя някаква прическа, макар че така приличах повече на момче, отколкото на момиче.

По онова време бях на 16 години и се чувствах така изоставена, че накрая направих немислимото. Разказах на приятелите си за насилието, на което бях подложена от родителите си и за юмруците, които понасях от баща си. Надявах се, че като видят какъв е животът ми, ще изпитат състрадание и съчувствие.

Но баща ми беше църковен настоятел, а майка ми помагаше в многото църковни комитети. Вместо разбиране предизвиках гняв и обиди.

„Как смееш да говориш така за родителите си! ” - избухна моя приятелка, след като й казах, че семейството ми едва дочаква да излезе от църквата, за да започне да критикува на воля останалите.

Знам, че не е хубаво да се говори така за родителите, но веднъж баща ми беше толкова ядосан, че изтръгна вратата на банята и я запокити по майка ми. Моята отговорност беше да запазя мълчание и да не споменавам как са ме били и са крещяли по мен още преди да проходя.

Израснала съм в малък град, където е относително безопасно да ходиш по тъмно и макар че никога не бях ходила в Йист Ориндж, престанах да наблюдавам приятелите си как танцуват и си тръгнах. А и на кого ли му пукаше за мен?

Продължих по празните безлюдни улици, но осъзнах, че ако се отдалеча прекалено много от къщата, в която се провеждаше партито, нямаше да мога да се ориентирам. Върнах се назад, а свитата на кълбо топка от гняв и огорчение продължаваше да расте.

Вместо да влезна вътре, аз седнах на външните стълби и колкото повече мислех, толкова по-самотно ми ставаше. Когато пророних и първите сълзи, не ги избърсах.

Внезапно бях изправена за косата и в отблясъка на светлината видях нож, малко преди да се насочи плавно към мен.

„Ела с мен, момиче! ”- извика момче, около 2 години по-голямо от мен, гледащо ме със студените си очи.

Всичките години, прекарани да се защитавам от баща ми, ме накараха да извикам „Не! ”, но момчето ме блъсна силно, при което се приземих в розовите храсти. Накара ме да го последвам надолу по тъмната улица.

Бях толкова изплашена, че треперех от глава до пети. Не знаех какво иска от мен, но бях сигурна, че ако го оставя да ме води, можеше въобще да не се върна. Трябваше да направя нещо и то бързо.

Затворих очи и изрекох кратка молитва, но усетих как тя достигна до Бог. „Моля те, Боже, помогни ми! ” казах наум и със все още затворени очи се отскубнах от нападателя си. Скочих колкото се може по-надалеч в полунаведено положение на тялото.

Изчаках малко да спрат ударите на сърцето ми и погледнах. Осъзнах, че не се чува никакъв звук и премигнах.

Когато изпращах отчаяната си молитва, бях на поне 50 фута от предната веранда, а сега се намирах толкова близо, че можех да докосна стълбите. Момчето, което ме беше нападнало, го нямаше.

Тамън започвах да се чудя дали не съм си въобразила нападението, когато усетих болката в ръката си, причинена от падането в розите. Именно болката отвори раната на самотата, която бях почувствала, отвръщайки се от Него и осъзнах, че това ме беше направило сляпа за небесните спасители, които са били винаги с мен.

Имаше само един начин да съм прескочила почти 50 фута във въздуха и една единствена причина да успея да избягам от нападателя си. В отговор на молитвата ми Бог ми беше изпратил ангел, който ме е пренесъл и е отпратил момчето, което ме беше нападнало.

Сега знаех, че даже и родителите ми да не ме обичат, даже и приятелите да не ми вярват, Бог е този, който го е грижа за мен. Той е могъл да ме види и чуе, и ме обича, и ми вярва.

Крис Ериксън е фрийлендър - писателка от 1981. Горната история е извадка от книгата „После се появи ангел: вестоносец на избавлението” на Джули Хийт.

4.2
Общо 16 гласували
5 9
4 3
3 2
2 2
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (6)

Изпрати
Иван
Иван
13.10.2013 12:44
Пълни глупости. Това не ви е средновековието с неграмотни и невежи хора. Тогава са вярвали от простотия. За масово неукия и неграмотен селянин от онова време някакъв господ е бил логично обяснение за света и природните явления около него. Затова и сега мюсюлманството сега намира толкова много последователи сред масово невежите хора - арабите в близкия изток и хората в Африка. Погледнете една Европа или друга част от света със задължително образование на хората - там сляпа вяра и религия няма, преминало е в нещо като поддържане на традиция.
2
1
зори
зори
03.04.2013 18:55
Харесва ми. Радвам се, че все пак има хора, които вярват в Бог.
9
0
NADA
NADA
17.05.2012 00:23
Независимо историята дали е истинска или не.. противно на коментарите тук Господ СЪЩЕСТВУВА!Но ..аз не съм човекът който ще казва на хората в какво да вярват или не. Вярващите ..не губете вярата си. Ангели съществуват ..не е задължително да видиш с очите си за да повярваш.. те са вашите Пазители .. всеки човек ги има ..и дори да са с вас непрекъснато и да ви помагат .. колкото по слаба е вярата ви във тях .. толкова повече се отдалечавате от шанса си в този забързан свят ..да се докоснете до нещо така свято! Не бъдете такива песимисти .. и така тесногръди за всичко ..по щастливи ли ще бъдете и вие и самия свят в който живеете ако си мислите че Бог не съществува. Не е ли по добре да имате вяра .. и без друго в пълно с коварни хора ..и вие ли искате да се превърнете в такива.И истината е една едничка ..дори и най-невярващия когато се почувства смачкан и отчаян..когато търси отговор и е в безизходица ..той се моли.. и не на друго а на вярата която въпреки всичко притежава ..тя е зародена в самите нас.. и ние не бива да я пренебрегваме. Аз съм момиче ..едва на 20 години .. и съм като всички млади хора .. но никой не може да ме откаже от вярванията ми ,..аз също греша ..и тепърва сигурно има още грешки да правя .. но от тях се учим..защото никой не е перфектен. Грешни сме хората ..но от дясната страна на всеки от нас ..винаги стои някой,,в когото ако се вслушаме ,. ще ни помогне и разбере..и дори когато всеки ви обърне гръб .. Той никога няма да го направи.
7
1
Таня
Таня
16.02.2012 16:22
Ужасно съм съгласна с радинаЛ
0
1
ирина-2
ирина-2
07.02.2012 19:52
как може да приемат поканата.-7.12.20012
0
0
radina lazarova
radina lazarova
07.02.2012 16:42
конспирация!!!всички тези истории са написани за да впечатлят хората и да повярват в господ! той не съществува !!!!това коета се е случило е проста физика и инерция!не сме 11-15 век и хората не са толкова глупави слаби и задължени да вярват в нещо за което няма доказателство!ЦЪРКВАТА ВЕЧЕ НЕ Е НА ВЛАСТ ОТКАЖЕТЕ СЕ С ПРОБУТВАНЕТО НА ТЕЗИ ГЛУПОСТИ !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
1
2
туити
туити
24.12.2013 14:25
Вярата скъпа не е нещо ,което се влияе от истории ,а доказателства ИМА за този който умее да види отвъд ръба на малкия си свят! Аз самата съм преживяла не едно чудо ,за които обяснение няма !!!!
2
0