В своята книга Уроците на едно бедно детство писателката Деби Билс споделя какви уроци и какъв опит ѝ е дал нейното детство, в което е деляла всички свои вещи, включително и леглото със своите сестри.
Отраснах във ферма. Баща ми беше земеделски работник, а майка ми се грижеше за цялото семейство. Бяхме шестима братя и сестри, а аз бях петото дете в семейството. Имахме малко пари, но аз винаги съм се чувствала обичана. Бяхме богати по много начини, въпреки че нямахме истинска кухня, течаща вода, вътрешна баня, телевизор или телефон.
Какви уроци научих в тази среда?
1. Научих се да споделям – бяхме 4 сестри и трябваше да спим в 2 легла и непрекъснатo да си разменяме вещите;
2. Научих се да се грижа за това, което имам, и да бъда благодарна – всеки един от нас имаше по един чифт обувки и по една играчка, която получаваше на Коледа. Така че ние не приемахме нищо за даденост. За рождените си дни сами приготвяхме тортата и изяждахме всяка хапка;
3. Научих се да използвам въображението си – имахме малко играчки и затова често си играехме с консерви от домати, които връзвахме една за друга с въже, стари гуми, пръчки или празни варели;
4. Научих се да ям, докато заситя глада си, а не да преяждам - порциите ни бяха ограничени и като дете никога не ми е идвало на ум да преяждам, като ям сладоледа направо от кутията например. Никога не съм имала проблеми с килограмите и ценяхме храната, с която разполагаме;
5. Научих се, че домът се гради от хората в него, а не от броя на стаите - нямахме много свободно пространство, но в нашия дом винаги беше весело;
6. Научих се на трудолюбие – с братята и сестрите ми всеки ден работехме във фермата, като заедно се грижехме за реколтата и се стараехме къщата винаги да е подредена.
Истинското щастие няма етикет с цена. Щастието е нещо, което избираме със собственото си мислене и възприятие.
Понякога се заглеждам у хората с материалното мислене. Всичко, за което се вълнуват, е как да си купят нещо, да имат поредната придобивка.
Заблуждават се, че така ще намерят щастието, но щастие не се купува.
Всичко си зависи от начина, по който самите ние приемаме живота. Любовта в сърцата ни. Хората, които познаваме и обичаме. Спомените, които ни носи животът.
И когато смъртта почука на вратата, това, което ще е важно, е как сме обичали, как сме живели и какво са запомнили хората за нас. Хората няма да си спомнят къщата, в която сте живели, нито вещите, които сте имали.
Хората ще запомнят споделения с вас смях, дългите разговори, уроците, на които евентуално сте ги научили, и най-важното - любовта, която сте споделили.
