Живели някога две приятелки. Веднъж се случило така, че едната наранила другата с прибързаното си изказване. След време тя осъзнала грешката си, но вече било твърде късно. Другарката ѝ била прекалено разочарована и не пожелала да приеме извинението. Разкаялата се жена опитвала да направи всичко, за да си върне приятелството на своята познайница, но така и нищо не помагало.
Тогава тя решила да поиска съвет от един мъдрец. Старецът спокойно изслушал разказа на жената. Той ѝ припомнил, че нерядко хората, които нараняваме неволно, биват безкрайно обидени от нашите действия и за да поправим стореното, трябва да сме много упорити.
- Ти какво си готова да направиш, за да спечелиш пак приятелството на жената, която обиди? - запитал мъдрецът.
- Бих сторила всичко! - решително отвърнала жената.
Старецът наистина изпитал съчувствие към изтерзаната си събеседничка. Той искал да помогне, но и да я накара да осъзнае къде греши. Тогава възрастният човек ѝ заръчал да вземе две възглавници, пълни с пух, и да пробие малка дупка във всяка от тях. След това той ѝ казал да остави по едно перо пред всяка къща в селото.
Жената сторило, каквото наредил старецът. Времето било много студено, и задачата се оказала доста трудна. Въпреки това не се отказала. Със сетни сили тя се явила пред стареца и очаквала следващата му заръка. Щом я видял, мъдрецът ѝ заповядал да върне перцата обратно във възглавниците.
Това изумило жената:
- Но как така! Още щом ги поставят пред домовете, те политаха нанякъде. Няма как да ги събера и пак да ги върна във възглавниците! Нещата вече са непоправими! - възкликнала изтерзаната жена.
Тогава старецът рекъл:
- Направила си си правилните изводи. Сега запомни, че думите са като перата, които вятърът разпилява. Когато изречеш някоя дума, независимо с какъв умисъл, ти я пускаш да полети и тя никога повече не може да се върне назад.
