Веднъж разстроена майка отишла при Буда. Тя скърбяла неутешимо, тъй като била загубила рожбата си. Не можела вече да има и други чеда. Със сълзи на очи разстроената жена се примолила на Буда да вдъхне живот на детето ѝ.
Буда не отхвърлил молбата на майката, но ѝ заръчал преди това да се върне в своето село и да вземе по едно синапено зрънце от всяко семейство, в което досега не е имало покойник.
Изстрадалата жена си тръгнала с надежда в сърцето. Тя обиколила всички къщи в селото, но така и не успяла да намери дом, в който никой да не е умирал досега. Навсякъде тя чувала:
- Синап можем да ти дадем, но повелята няма да бъде изпълнена, тъй като смъртта вече е минавала оттук.
Жената обаче не губела кураж. Тя обикаляла и все питала. На мръкване обаче тя получила просветление. Дошло ѝ наум, че смъртта е естествен процес, с който хората няма как да не се сблъскат, тъй като е неизбежен.
Заедно с прозрението си жената отново отишла при Буда. Като я зърнал, той попитал защо не му носи синапени зърна.
С едва доловима усмивка жената рекла:
- Вече не моля да вдъхнеш живот на рожбата ми, тъй като знам, че тя един ден пак ще умре. Умолявам те, нека позная това, що няма да умре.
