- 05.11.15 12:36#1Gabriela Dimitrova
![Gabriela Dimitrova]()
НовакРегистрация: 05.07.13Град: БалчикОтговори: 35Господин Блейк (глава 4 и 5)Глава 4
Първа стъпка
Гледах го право в очите и се опитах да изглеждам обидена от държанието му днес.
-Извинявам се, че отнемам от времето ви, но....,-спря да говори и затвори очи. През лицето му мина вълна мъчение.-Аз....-отвори очи и видях, че ставаха все по-светли и по-светли.-Исках да Ви попитам дали сте добре от падането ви миналата седмица, когато....-спря отново.
-Да, добре съм-казах аз.
Той ме погледна още по-задълбочено и се усмихна леко.
-Радвам се, че този път говорите, госпожице Роуз-"Ама този присмива ли ми се?!"-казах си аз. "Е, добре. Роуз покажи му какво можеш."-най-накрая моето подсъзнание ме подкрепи.
-А аз се радвам, че днес най-накрая се осмелихте да ме погледнете право в очите, Господин Блейк.-казах аз смело.
-Харесва ми гласът ти-каза той тихо, усмихвайки се дяволито.
Захапах устна, задъхана, сърцето ми препускаше."" Боже, как успя да ме накара да се чувствам така?" Край. Не можеш да кажа нито дума повече. Езикът ми потъна някъде вътре в мен.
Той стана отново сериозен. Задъха се, гледайки как хапя устната си. Учите му потъмняха. Затвори очи, поклати глава и ги отвори. Очите му бяха черно-тъмнозелени. Толкова красиви!
-Просто исках да ти пожелая приятни празници-каза той.
Мина покрай мен и усетих аромата му. Миришеше на парфум.
Затворих очи и чух как спира. Обърнах се и го усетих толкова близо.
-Ще ми липсваш.-прошепна той, обърна се и тръгна. Остави ме с широко отворена уста, онемяла от това, което чух. Боже, как ми действаше този мъж.
Мина време докато осъзная, че времето лети и съм закъсняла за часа по химия. Побягнах към шкафчето си и с бързите ми, непохватни ръце заизтървах учебници и папки. "Както винаги непохватна. " Другото ми аз бе уцелило момента да се закача с мен. Взех учебника по химия и затворих шкафчето. Побягнах напред към стаята.
-Трябва да напишете на коя картина анафезата е...
-Извинете, че закъснях-измънках аз, отворила вратата на стаята и клюмнала глава надолу. А господин Макнайт ме изледа.
-Сядай, Дженсън.-каза той строго и аз седнах на мястото си до Зоуи.
-Къде беше, за Бога! Търсихме те !-шепнеше тя, а аз я погледнах и след това отворих учебника си.
-Както казвах, трябва да напишете числото на картинката, на която анафезата е зададена.-обясняваше господина.
Зоуи ме ощипа и подбутна едно парче хартия. Издишах шумно и зачетох:
КЪДЕ БЕШЕ?! И не се и опитвай да ми замажеш очите! КЪДЕ БЕШЕ!
Трябваше да й кажа истината, но не и сега. Не исках да се разцивря в клас.
Имах...усложнения
Да не би Господин Красив-до-нозете да те е заговорил?!
Да.
Сериозно?
Да.
И?
Какво "и"?.
Е как "какво "и" ". Какво си говорихте?!
Ще ти кажа после.
На път за вкъщи. ОБЕЩАВАШ!!!
Да, обещавам.
Денят се изниза и дойде време да се прибираме. А аз гризех нокти наум и се чудех как точно да й го кажа. За първи път се чувствах така. Аз дори никога не бях имала връзка с някого. Боже, какво ме сполетя!
Чаках Зоуи отвън до колата на Ани. А тя беше доста замислена.
-Ана?-попитах. Какво й ставаше?-Ана?
-А? О, извинявай, Роуз. Унесох се.
-Какво ти има?-попитах аз. Бях загрижена. Просто любезна.
-Ами...нищо.
-Можеш да ми споделиш, нали знаеш?!-уверих я аз. - Не бих казала дори и на Зоуи, щом не искаш. Просто сподели. Какво ти има?
-Ти си добра приятелка, Роуз. И не бих те заменила. Но се безпокоя, че харесваме един и същи човек.-каза тя унило.
О,не! Не бях помислила за това!
-Аз,... не знам какво да кажа.
-Няма нужда да казваш нищо. Личи си, че той се интересува от теб, а не от мен. И се радвам за теб. Но той е първият човек, към когото изпитвам такива чувства.
-При ме е същото, Ана.-казах аз и видях как Зоуи се приближава.-Дори не мога да дишам, когато той е близо мен.-казах и посрещнах Зоуи с прегръдка.
-Тръгваме ли?-Зоуи ме попита. Кимнах и се обърнах към Ана. Тя изглеждаше толкова тъжна. Усмихнах й се мило и тръгнах.
-Чао Ана!-извика Зоуи и тръгна напред.
-Е,разказвай. Умирам си да разбера.-започна Зоуи. А аз си поех въздух и започнах. Разказах й всичко.
Глава 5
Колебание
Глава 5
Колебание
Бях си вкъщи. Не излизах. Празниците минаха и нямах нищо, с което да се разсейвам. Назубрих материалите, които ни бяха дали от училище за следващите тестове.
Чаках с нетърпение да го видя отново. И едновременно не исках. Защото бях уплашена от това, което можеше да се случи.Защото се страхувах да не се изгубя отново. По онзи странен начин.
Е, Бог не се смили над мен. Или бе решил, че съм достатъчно силна да му устоя. Радвах се, че ми вярва, но щом аз самата не вярвах в себе си-нищо друго не бе от значение.
-Чао, мамо-казах аз с усмивка, четвъртък сутринта след ваканцията.
-Чао, скъпа. И успех в училище.-каза тя и ми помаха.
Излязох и вървях до ъгъла, където Зоуи щеше да ме вземе с колата си. Нямах кола, защото мама не ми позволяваше. Тя бе претърпяла автомобилна катастрофа, преди 12 години с нейната покойна приятелка. Тя не знае, че аз се возя с кола, освен с нея и татко, така и със Зоуи. Не знам дали всъщност имам право. Но не исках да й кажа. Защото ако й кажа и тя не ми позволи повече ще се наложи да се крия от нея, а тя ми бе като най-добрата приятелка.
-Здравей, Зоуи.-поздравих аз, когато тя спря пред мен.
-Хей, Роуз. Качвай се.
И така стигнахме до училище. В час по английски не беше толкова интересно-както винаги. Но сърцето ми туптеше, защото щях да видя учителя си по компютри. За Бога, аз изпитвах чувства към учителя си. Часът свърши и се отправих към стаята със Зоуи и Кейт-едно момиче от часа. Поредното влюбено до уши в нашия сексапилен учител.
Е, ето ме тук, на прага. А той беше вътре. Само една единствена стъпка ме делеше от него. Само една.
Преминах прага колкото се може по-бързо. Не исках да падна отново в онази безна. Погледнах пред мен и го видях. И всичките трепети последваха заедно със другине смъртоности чувства. И аз отново изгубих себе си.
-Роуз, идваш ли?-Зоуи ме дръпна към мястото ни. И ме извади от онази черна дупка. Седнах и го гледах с надежда. Надявах се да ме погредне и да се усмихне. Но той ме погледна веднъж, затвори очи, пое си дъх и ги отвори отново. Нито поглед повече. А това ме нараняваше.
"И сега какво? Поигра си с мен и ме побърка, а сега дори не ме и поглежда. Ще му дам аз на него да се разбере. След часа ще отида прави при него и ще му поискам обяснение. но дали щях да се изложа по този начин? Може би ще трябва и аз да го игнорирам. Е, решено. Ще го игнорирам и ще му дам да се разбере на този.... Дори не мога да го обиждам. Оле здраво съм хлътнала." -мислех си аз. Ах, тези мои объркани чувства.
Часът свърши и аз се реших да го игнорирам. Взех си несесера и тетрадката за бележки и тръгнах към вратата. Всички други се бяха изнизали преди мен. Какво пък толкова се тревожиха за тази химия. Както и да е, тръгнах, без дори да го поглеждам. Наместих стола си и когато направих първата стъпка, чух името си:
-Роуз.-каза той. Можех да усетя мъката в гласа му.-Роуз, моля те.-мъчеше ме с неговия глас. - Роуз, моля те, изслушай ме.
-Какво трябва да слушам?-обърнах се и се разкрещях. Нервите ми не издържаха.-Какво трябва да чуя?!Че ще ви липсвам? Вижте, Господин Блейк, аз съм 17 годишно момиче. И ако си мислите, че можете да си играете с мен, не сте познали човека. Спрете да ме въртите на малкия си пръст. -крещях аз и го гледах право в очите, които потъмняваха. Очевидно се забавляваше, защото имаше една от ослепителните си усмивки на лицето.-Значи да разбирам, че ви е забавно?-изкряках още веднъж аз.-Вие си нямате представа колко ме наранявате, като веднъж ме гледате по онзи начин и след това изведнъж ме игнорирате.-учудих се от изкренността си. "Боже как посмях да кажа това?!" Неговата усмивка изчезна. Сякаш му бях забила шамар. Той стопи метъра, който ни разделяше и спря на четвърт метър. Погледна ме дълбоко в очите, а сърцето ми заблъска.
-Само, защото аз самия не знам какво да правя. Да бъдем повече от приятели е грешно. Аз съм на възраст, Роуз. И не съм за теб.-каза той шепнейки.
-Значи за вас годините са важни. Е, за мен те са просто цифри.-реших се да не крия нищо. Просто казвах това, което мислих. Така бе най-добре.
Той ме погледна още по-дълбоко и се доближи още. Хвана брадичката ми. "Оле, смята да ме целуне!" Той затвори очи, заклати глава и ме пусна.
-Не мога, разбери. Просто не мога. Ти би трябвало да срещнеш някой на твоите години. Аз не съм за теб.- каза той, взе чантата си и излезе. И тогава всички тези чувства си заминаха с него. Само допирът му остана. Ароматът му ме обгръщаше. Преминах през прага, почувствах напрежението, но преминах. Само те ми останаха. Ароматът му, пръстите му и напрежението.ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest